Едва ли е лесно да си Беноа Сокал. Тези от вас, които играят игри от пет или повече години, и не са чували това име, по добре направо да измислят някакво друго предназначение на компютрите си - примерно, за да попълнят някой ъгъл в стаята... Или пък не е лошо да вземат да се ограмотят малко, защото геймингът придобива все по-значима роля като част от социалния живот и пълното неведение за фундаментални попкултурни икони като Syberia в някои среди могат предизвикат учудване и насмешка, сравними с това да не знаете кой е хан Аспарух, да речем. Както и да е, с риска да си навлека заслуженото негодувание на феновете на адвенчърите, ще отделя няколко реда на творческата биография на Беноа Сокал. От една страна, защото името му стои пред играта, която ще нищя в следващите странички, а от друга - за да попълня бяло петно в общата култура на онези от вас, за които предходните редове са били любопитни, но все пак не достатъчно, за да си струват поне разходката до Уикипедия.

Беноа Сокал е белгийски художник на комикси и гейм дизайнер, спечелил слава сред играещата общественост преди всичко с шедьовъра от 2002-ра година Syberia и нейното продължение две години по-късно, издадени в партньорство с френската Microids. През 2003-та Сокал създава собствено студио за гейм разработка - White Birds Productions, заедно с Оливие Фонтене, Жан-Филип Месиан и Мишел Бам, всички бивши кадри на Microids и негови колеги, с които е работил по проектите Amerzone, Syberia и Syberia II. Играта Sinking Island е вторият проект на White Birds след неособено успешния Paradise от 2006-та.

GeekZone: Името на компанията White Birds идва от белите птици, около които се завърта сюжета в първата игра на Сокал - Amerzone (1999), която е доста апокрифна и едва ли ще ви хареса, ако сте разглезени от графичните глезотийки, предлагани дори от средностатистическа игра в днешно време, но в нея има един ръчно рисуван дневник, който просто си струва да видите, ако цените красивите неща.

По същество (най-сетне)

И така, ще започна с края. "Потъващият остров" съвсем не е лоша игра, даже е повече от прилична. Големият й проблем е, че просто... името Беноа Сокал задължава. Не мога дори да си представя какво е усещането да знаеш, че каквото и да направиш, всеки ще очаква от теб да надскочиш Syberia. Това е ужасно тежък кръст, а за съжаление Островът не може да го понесе.

„Некои съображения"

The Sinking Island е класически point-and-click адвенчър, в който поемате ролята на полицейския инспектор Джак Норм, който трябва да разплете мистерията около убийството на ексцентричния милионер Уолтър Джоунс, живял изолирано на живописния тропически остров Сагора в мегаломански хотел-кула (докато не го свитнали). И въпреки впечатляващата откриваща сцена, who dune it идеята е доста класическа и преекспонирана. От друга страна, чарът на доста заглавия е в начина по който е разказана историята и в героите, а не толкова в самия сюжет, така че на този етап подхождах към Sinking Island с надежда.

Десетте персонажа, сред които трябва да откриете убиеца, наистина си имат свои собствени индивидуалности - това е безспорен плюс. Проблемът обаче е, че и тук дизайнерите са стигнали до крайност и някакси ги почувствах като вкарани в някакви стереотипи - това ги прави незавършени и недостоверни. Просто не можете да се потопите в атмосферата, не можете да повярвате, че срещу вас стои жив човек, а не просто съвкупност от полигони. В течение на разследването се оказва, че всеки от заподозрените има достатъчно силни мотиви да извърши убийството. Джоунс определено не е бил цвете за мирисане, но може би твърде разглезен от романите на Чандлър и Агата Кристи някакси очаквах, че трябва да намразя дъртото копеле и да разбера убиеца, да му простя, ако щете.

Освен това играта е малко прекалено лесничка. Не ме разбирайте погрешно, изобщо не съм фен на изпълнения в стил Aura, където загадките са тежко математизирани и трябва да чоплиш комбинаториката и бройните системи като семки, за да се оправиш с поредния пъзел. Подобни залитания фрагментират сюжета и отнемат удоволствието от играта. E, създателите на Острова са се отнесли в противоположната крайност. За причините може да се спекулира - силно подозирам, например, че играта е станала жертва на криворазбрана комерсиалност и желанието да се хареса на средностатистическия геймър, който е бил видимо подценен. Загадките са предимно инвентарно базирани, другият основен тип са свързани с анализа на улики и веществени доказателства. За целта си имате PPA (Personal Police Assistant), който ви помага при анализ на отпечатъци, в него вкарвате бележки и документи, към които можете се върнете по всяко време. Всъщност хрумването е много приятно и реализацията му никак не е лоша, само дето въпросното устройство отново ви улеснява живота твърде много, поне по мое мнение.

Основното геймплейно нововъведение, вкарано в играта, е вторият състезателен режим "race against the time", при който разполагате със 72 часа, за да разрешите случая. На хартия звучи много добре и би придало реализъм и съспенс, обаче. Всъщност отново стигаме до имплементацията. Освен, че ще бягате по часовник, двете екстри, които получавате тук са ъм... отегчително досадните обаждания по телефона от благоверната, както и прекъсванията отвреме-навреме, щото героят ви бил огладнял и искал да набива сандвичи.

Визията и звукът

Палмите, люлеещи се на морския ветрец, хладния дъжд, пясъка, невероятният декор на хотела в стил art deco. Не бихте искали да ги пропуснете. На техния фон героите контрастират неприятно. Постановката на движенията, недобрата синхронизация между диалога и устните, липсата на лицева анимация. Да не говорим за очите им като на мраморни статуи, в които липсва всякакво изражение. И да, знам, че това е адвенчър, но все пак времената се менят и еволюцията на визията трябва да е засегнала достатъчно и този жанр. Усещането за двете лица на играта се подсилва от озвучаването и диалога. Атмосферните звуци са на страхотно ниво, но войс актингът е приличен но нищо повече. Все пак блести пред диалозите, които са откровено слаби.

И последно

Като преглеждам горните редове и се поставя на ваше място някакси естествено ми идва въпроса: „Е добре, де... За какво е седнал този да пише ревю на игра, която толкова малко харесва?!" Всъщност няма да сте прави. Истината е, че в момента изпитвам някаква смес от носталгия и съжаление, граничещо с раздразнение за това, че Sinking Island е добра игра. И толкова. Пропуснат шанс. Не знам, на моменти имах двойнственото усещане, че е правена от два различни екипа, един от които е вложил в нея сърцето и душата си, а другият просто е работил за пари. А може би съм твърде краен... Обаче вярвам, че Сокал просто може повече. Много повече.

Автор: Николай Колев